Буто носи идеята за танца като начин за въздействие върху съзнанието. Японската практика е и философия, а представленията са медитация, в която е въвлечен и зрителят. Буто е търсенето на голата истина с малко средства, опит да се онагледят абстрактни състояния на духа. Няма хореография, изпълнителят потъва в себе си и изиграва събирателните емоции на човечеството.

"Изпълнителското тяло в японския танцов стил буто се мисли и интерпретира като текст." За това твърдение искам да предложа по-подробни исторически и естетически отнасяния. В края на 50-те години, след войната в Япония, е възникнала силна съпротива срещу дезинтеграцията на японската идентичност. Напускат се театралните зали. Отхвърлят се конвенционалните западни концепции и се заместват с изследване на фолклор, традиционни и класически изкуства. През 1959г. започват много пърформанс-демонстрации, това е годината, в която се появява и първото представление на Хиджиката (Tatsumi Hijikata) "Забранени цветове", което шокира и оказва огромно влияние въху танцовите среди. Това представление бележи появата на стила Ankoku Buto (Танцът на пълната тъмнина). Думата ankoku буквално значи "тъмно като в рог", а "буто" се стъстои от "бу", което означава "да танцуващ" и "то", което означава "да стъпиш"(по-късно остава само буто). Буто-движението е силно повлияно от естетиката, която е срещу японската елитарна култура, в полза на "лошия вкус", "грозното", "ирационалното". Представленията им са акт на изследване на "тъмната и непозната половина" на човешката душа. Всъщност буто-движението е продукт на усилието на Хиджиката и Оно (Kazuo Ohno) да създадат една специално японска танцова форма, която да премине отвъд ограниченията на западния модерен и традиционен японски танц. То се появява като форма на социална критика и има огромно влияние върху младите артисти и интелектуалци. Една от целите на Хиджиката е била чрез танца да се потисне символичната експресия на обикновените емоции и да се говори експлицитно за теми, които социални табута са забранявали. Буто естетиката въстава срещу идеята за осигуряване на приятно преживяване за публиката, а танцьорите се отказват от техническа виртуозност. Буто се превръща в изкуство, което се опитва да измъчва тялото, за да запази "себе-то" в постоянно състояние на фрагментарност. Ранните прояви на "ankoku buto" целят изследване чрез танца на потиснатото несъзнаване на личността - те се надяват, че чрез изваждане пред публика на нагоните за насилие и сексуалност, които предизвикват всекидневните норми на поведение, танцьорът ще осъзнае своята собствена вътрешна фрагментарност. Така ще помогне и на зрителя да разпознае собствената си фрагментарност. Хиджиката и Оно привличат много млади изпълнители. До средата на 70-те години вече има трето поколение буто танцьори и се бележи кулминация в разширяването им - около 25 групи практикуващи из цяла Япония. А през 80-те години буто спектакли са представени в САЩ и Европа, което бележи началото на изключително лидерско влияние, което феноменът буто ще оказва в съвременния танцов и театрален свят. Както често се случва с авангардните течения, когато се популяризират, те също така и се институционализират, и за младите танцьори днес буто може би изглежда още един метод, който трябва да се изучи заедно с балета и западния модерен танц. Критикът днес категоризира буто явлението като постмодерна танцова форма. Буто хореографите се отнасят към съществуващите танцови форми като съкровищница на техники, жестове и принципи, които могат да се присвоят без отнасяне към техния оригинален контекст или значение, и ги трансфоримират в "ката" (речник от движенчески фрази). Тези "кати" след това могат да бъдат комбинирани и рекомбинирани във формата на танцов идиом, който е по-подходящ за японското тяло (включвайки всякакви азиатски форми като театър Кабуки, индийски жестове от Катакали, китайски бойни изкуства като Тай Чи Чуан и др.). Буто спектаклите са проява на съпротива срещу критическата интерпретация и отхвърлят всякаква техника като наблягат на гротеската и метаморфозата. [...]"

"Тялото като текст" - автор: Елена Панайотова, "Литературен вестник", бр. 21, 30.05-05.06.2001, год. 11

БУТО – мълчаливият писък
Японските йероглифи за БУТО са : БУ – танц и ТО - стъпка
Първата ми среща с японския стил Буто беше през 1992 г., в Париж. На курса „ Dance – video” разглеждахме известни и нашумели вече във Франция и Европа трупи от всякакви стилове. Наред с Баришников и Пина Бауш, признати като съвременни класици, в програмата присъстваше и последната сензация дошла от Азия – buto dance. Мъжете, боядисани в бяло, предимно обръснати и голи , действаха стръписващо от пръв поглед. Те или не се движеха изобщо , или се движеха изключително бавно, или висяха с часове с главата надолу от някой мост, или обикаляха в кръг до пълно откачане....Категоричната новост на стила им беше несъмнена. Източната трaдиция крещеше с нов крясък, който отеква и днес в най-разнообразни варианти навсякъде, където съвременния танц се развива. Спектаклите в Буто стил изискват съсредоточено вникване в тяхната медитативност, която понякога е хипнотично бавна, но в други случаи – напрягащо агресивна. Далечната за европееца деперсонализация на образа, превръщането на тялото в различни природни, животински и чисто физически състояния, са зрелище, в което или се потапяш или напускаш с пълно отрицание. У нас пример за влияние на Буто стила са спектаклите на Иво Димчев и Юлиана Сайска, които изградиха свои хореографски индивидуалности след дълготрайно сътрудничество помежду си и с хореографи като Галина Борисoва и Масаки Ивана / бяло буто/.

Действителното възникване на анкоку буто / означаващо „танц на мрака”/ е през 1959 година, когато японският хореограф Татсуми Хиджиката представя пиесата наречена „Кинджики”, "Abstinence" / Въздържаност, въздържние/. В нея танцьорът се съвокуплява с едно пиле преди да го одуши между бедрата си. В последвалото затъмнение, един мъж (Tatsumi Hijikata) се приближава към момчето. Терминът БУТО е съчинен от самия Хиджиката, при тези обстоятелства. Скандалът е огромен, но с него се ражда една нова форма на танца в страната на Но и Кабуки. В Япония изригването на модерността става върху благодатната почва на строгите традиционни канони - комплексни и хилядолетни. Силният тласък на индустриализацията и тежката травма в съзнанието на хората вследствие на атомната бомба създават блогоприятни условия за сценичната поява на това оригинално изкуство. Светът на „Танцът на мрака” са сексът, смъртта, „архаичната памет” и примитивните импулси.. Претендирайки за утвърждаването на една специфична японска стилистика, той се захранва в основата си от „литературата на проклятието” на Сад, минавайки през Жьоне и Арто, и през немския експресионистичен танц. Новият стил се опира на тези практики по-скоро като духовно отношение отколкото като техника. Танцът Буто се ситуира на границите на oколния свят – тези на смъртта, на подсъзнанието - индивидуално и колективно, на предизвикателствата на живота. Буто носи характеристиките на ритуала в „ шокиращ, провокативен, физически, духовен, еротичен, гротесков, космически, нихилистичен, катарзисен, насилствен, мистериоазен” вид.

Дали приемаме или не естетическото внушение на Буто (у нас той все още се възприема с доста голям смут, на ръба нз скандала), той е неизменна част от съвременния танцов език. Голям брой хореографи го вплитат органично в своята работа, придавайки й по-силна експресивност и ексцентичност. В духовен план значимостта на Буто изправя съвременния човек пред тъмната бездна на неговата „сенчеста страна”. Поставя го „лице в лице” с нея. Крясъкът при тази среща е оправдано беззвучен. И мълчаливо отекващ....

Мила Искренова

Статията е публикувана от сп."5 звезди"

Първа любов - театрален спектакъл по Самюъл Бекет, с премиера вчера, 15 декември, мина с доста добър успех. При определени обстоятелства планираме да се играе и през януари 2009.

Повече информация за събитието:
Реалността се повтаря ден след ден за двамата герои, докато се случва нещо, което нарушава рамките на съзнанието им – една жена, облечена в думи, същество без конкретно лице и възраст, но носещо силата да променя реалността... до момента, в който реалността не й отстъпва мястото си, за да изпълни пространството със светлина, не толкова ярка, колкото неизменна...
Снимки можете да изтеглите оттук.

“Да анализираш природата на любовта значи
 да откриеш нейното принципно отсъствие днес и
 да критикуваш социалните условия, отговорни за това отсъствие.
 Да вярваш във възможността на любовта като социално ,
 а не само строго индивидуално явление, означава
 да имаш рационална вяра, основана върху проникването
 в самата човешка природа”
(Ерих Фром, “Изкуството да обичаш”)

Текстът на Бекет “Първа любов” представлява къс разказ, написан през 1946 година и публикуван 1973 година.Историята започва със запознанството на героя с проститутка, от което произтичат редица събития, който въвличат персонажа в капана, наречен: “ЛЮБОВ”.Текстът имаше нужда от адаптация за сцена, при което се спрях на Матю Дж.Ган, английски драматург, който през последните десет години пише пиеси за Лондонските театри, адаптира различни текстове за книги, къси филми, видеоклипове и сцена.Идеята ми да работя с него, дойде от сценографа ми Армандо Костантино, който беше работил с Матю по създаването на пълнометражен филм – тип черна комедия, където харесах чувството за хумор на Ган, от което именно имах нужда при адаптирането на текста на Бекет .Идеята ми беше да разделя героя на двама съединени близнака, тъй като в оригинала на Бекет героят звучи противоречиво и е раздвоен в рамките на собственото си съзнание.По този начин текста добива повече разбираемост за зрителя и обрисува по-ясно абсурдността на един любовен триъгълник, колкото удобен за героите, толкова и чудовищен в своята обреченост да отговори на въпроса: “Що е това Любов?”
…защото любовта е загадка и именно това е което прави текста толкова интересен за изследване.Желанието ми да бъде поставен на сцена дойде с възможността да бъде представена “Първа Любов” пред публика, която публика да стане пряк участник в опита на героите да направят своеобразна дисекция на чувствата си към една жена, която в животът им се оказва единствена.Израстнали с майка-неизвестна, след смъртта на баща им те биват захвърлени от роднините си на улицата.Двамата нямат особен опит с жените, което става причина да бъдат все по-силно привлечени от тайнствената жена, която се появява една вечер на пейката , на която бездомни прекарват нощите си.Отначало обезпокоени от присъствието и, след нейното тръгване от там, в тях все по отчаяно и безвъзвратно се оформя желанието да бъдат в близост до нея, да си обяснят какво е това в нея, което причинява безсънните им нощи и кара сърцата им да трепнат лудо преди всяка нейна поява.От този момент нататък започва пътешествието на героите в едно изследване на собствените им чувства , а оттук и на самият механизъм , по който се задейства любовта, във всичките и аспекти, не само романтичната любов, понякога вземана погрешно за истинската, но и любовта към родител, братската любов, еротичната любов, платоничната и безкористната, любовта към света и Бога като цяло.Интересното в пресъздаването на този текст на сцена идва най-вече от общочовешката тема за Любовта като изкуство, както я нарича Ерих Фром , при чието усвояване имаме нужда от практика, проницателност, интуиция и целеустременост.В “Първа Любов” героите говорят за любов и задават въпроси на себе си и директно на зрителя, открито, без лицемерие и срам, за да достигнем до момента , в който си признаваме, че: “…любовта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за човешкото съществуване” (Ерих Фром)
Една от най-ранните новели на Бекет - "Първа любов" - съдържа голяма доза от черното му чувство за хумор и изтънчена перверзия. Млад мъж прогонен от семейният си дом, след смъртта на баща си, намира убежище на една пейка до канал. Там той среща жена, която го отвежда у дома си,от което произтичат редица катастрофални и за двамата последици.
Творбата на Бекет, както и адаптацията на текста, имат формата на своеобразна изповед, чрез коятo добиваме представа за характера на героя – пасивно-агресивен, който би могъл спокойно да бъде сериен убиец, ако имаше повече енергия и смелост. Героят, който мрази живота до такава степен, че предпочита миризмата на мъртвите, бива изгонен от стаята, в която е отраснал и която баща му му завещава след смъртта си, е принуден да живее на пейка край канала. Младата жена, която среща там и която го взима със себе си, започва да го храни и да спи с него винаги и само по негово собствено желание. Някой могат да нарекат това любов, но Бекетовият герой не е сигурен.Или поне не е сигурен докато не загубва и малкото, което има или това което предполага, че е могъл да има. Рано или късно любовта ни предава и никой от нас не може да обясни процеса, по който ние не успяваме с нея.
Бекет се разочарова най-добре от всички нас.
Острия и хаплив език, с който борави автора не е бил никога толкова явен, колкото в тези къси му новели, написани под сянката на най-ужасната война в историята на човечеството.Авторът изважда на повърхността екзистенциалната мъка и безцелно скитане в този период, по гениален и находчив начин…
…в търсене на отговор на въпроса, какво е това да си влюбен.
“Първа Любов” предлага фин, но доста трагичен тон, съотнасящ се към тогавашната публика в следвоенно време, но дори сега силата, излъчваща се в изгубените души на Бекет, провокират всички нас да се замислим над въпроса в какво се състои смисълът на живота като цяло.
Историята е едновременно цинично-вулгарно красива и елегична.
Дори Бекет никога да не беше написал нищо друго освен късите си новели, той все още щеше да е един от най-значимите писатели на двадесетия век.
Що се отнася до автора, лудостта е истинска мания за него. Скептицизмът му по отношение на менталното ни здраве стига дотам да се съмнява дали всъщност лудите не са едни от най-мъдрите хора на света.
Така наречените нормални имат активност, която осмисля дните им с така извършваната от тях работа.
Всеки нормален - подозрителен към другите, но осъзнаващ колко е кратък живота, за да може да изкаже всичко това, което лежи дълбоко в сърцето му, има нужда от другите, защото не може да се справи сам. По този начин намира за кратко време спокойствие. Оттук идва другата тема, която можем да наречем напълно Бекетова – жестокостта на обществото, към тези които са го отхвърлили. Омразата на Бекет е насочена към индивидите, които са въвлечени в капана на колективното съзнание. Най-яркият контраст който авторът използва е този между света на жалката и лишена от фантазия реалност и романтичния свят на мечтите и идеите.
Авторът заявява ясно, че достоен за търпение и изследване е именно вторият свят и именно там е мястото, където имаме по-голям шанс да намерим истината.
...Любовта и смъртта като двойка любовници, надпреварващи се за свой дял от човешката душа...
Дали екзистенциалната самота може да бъде забравена от любов  или живота, въпреки страданието, може да бъде осмислен с тази любов...
...Перверзен черен хумор, който кара зрителят и слушател да се смее, без да го желае, защото малко по малко разбира, че истината изказана пред него е неудобна и необратима. 
Действието на пиесата прави опит да се издигне над човешкото и  да потърси отговори на въпросите, които притискат героя към невъзможността на всеповтарящата се реалност, където е: „ ...мъчително да не бъдеш на себе си,но още по-мъчително, отколкото да бъдеш...”, „защото когато си, знаеш какво трябва да сториш, за да бъдеш в по-малка степен,а когато не си, ставаш кой да е и вече няма начин да се размиеш.”
Изборът да бъде изиграна пиесата от двама души идва от идеята за „Аз-а” и за „не Аз-а”,  или както го нарича Бекет -  „утайчицата отровни дребнотии, наричани „не Аз” - отломки от едно цяло, осъдено да не разбира собственото си предназначение.
Актьорите имат сходен начин на изразяване и мимика, което с помоща на осветление, грим и костюм ще даде впечатление за един и същи човек, разделен в рамките на собствената си абсурдност.
…Героят на Бекет, като едно обикновено човешко същество, търсещо спасение, но никога не напускащо орбитата на собствените си закони и правила...
...Бог в човека и Човекобога в полето от неразрешими теореми на съществуването..

Ето и повече информация за "Първа любов" и Бекет:
Самюъл Бекет (1906-1989) е роден в Дъблин, завършва колежа "Тринити" и "Екол нормал сюпериор" (L'École Normale Supérieure) в Париж.  През 1939 г. се премества окончателно в Париж, а през 1953 г. там е премиерата на пиесата му "В очакване на Годо", която оказва огромно влияние върху развитието на драматургията през 20-ти век. Автор е на романи, поезия и пиеси за театър, радио и телевизия. През 1969 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. "Първа любов" е написана през 1946 г., но не е публикувана до 1970 г.  Тя е една от първите творби на Бекет, написани на френски и от първо лице в изповеден стил, който прoдължава в следващите му три романа: "Молой", "Малоун умира" и "Неназовимият", както и в по-късната му проза. Късият разказ предава историята от първо лице на един мъж, който срещнал жена на пейка в парка и това е била причината да се завърне към живота. "Няма АЗ, няма СЪМ" - казва Самюъл Бекет (1906 - 1989), носител на Нобелова награда за литература.
Несъстоятелността на битието и човека, нелепото очакване, самотата, падението и разрухата се открояват с гротескова трагичност в творбите на гениалния абсурдист.

"Първа любов" започва с разходка из гробищата, породила сравнение между мириса на трупове и "неудовлетворени яйчници" в полза на първото. Героят се вълнува еднакво от запека, изгонването от къщи и смъртта на баща си. Асоциира Бодлер с нощно гърне и щастие - със спокойствие. Споделена ерекция на пейка в парка намесва в мислите му жена, за която не знае нищо освен името. От опита им за съжителство не произлиза друго освен конфузи и паралелна самота. Новелата е кратка, но набъбва до 100-ина страници заради английския и френския вариант."

сп. "Тема"

Повече можете да прочетете тук и тук.

Повече информация за екипа:
Нина Боянова е представител на местното съсловие на режисьори, продуценти и видео артисти. Завършила е ИЧС, УНСС и НАТФИЗ - театрална режисура. Нина Боянова има сериозен опит като асистент в телевизионната и медийна реклама.

Матю Гън завършва бакалавърска степен по кино в Саутхемптън през 1997, където получава преподавателска степен по писане на сценарии от Шамус Финеган и по филмово майсторство при Кен Ръсел. Последните десет години работи за Professional Commissioned Writing employment, по проекти на продуцентски компании, съвместно с Feature & Short Festival Films, както и за телевизионни и радио сериали, включително за Лондонските театри, в това число и за адаптирането на текстове за музикални видеоклипове. Последните му участия в Европа са свързани с “Н2О Film”, мюзикъли за “MADS Stage & Dance School”, писане на сценарии, съвместно с Крис Макманус( Animus Pictures), сценарии за “Unusual Suspects Ltd and Homemade Arts & Entertainments” и анимация с Мартин Пик и Naughty Tortoise (Ed Bignall). Матю поддържа също така дългогодишно сътрудничество с White Lantern Films (Bafta Nominees) и издава две новели: "Britpop" and "Stinkin Thinkin". През 2004-2008 г. води като преподавател уоркшоп по писане на сценарии и филмовомайсторство, което довежда до назначаването му като преподавател за Cine Club and Queen Mary’s College as Screenwriting.

Армандо Костантино завършва сценография за театър в Италия - “Accademia di Belle Arti di Brera” в Милано, където получава основни познания по сценография и телевизионен дизайн. След като специализира сценография по киноосветление, интересите му го свързват с фотографията и дизайна на костюми. В периода между 1998-1999 отива в Брюксел, в ” St. Lukas school“, където получава сертификат за филмова режисура. В биографията му се включени пълнометражният филм: “Trilogy – room 237", където съвместно работи с Матю Ган, както и наградения с първа награда на Фестивала в Рим – 2008 година – “Метро”. Костантино има дълъг професионален опит като режисьор на документални филми, режисьор на видеклипове, телевизионни реклами и предавания.