|
ЦЛС
Семинар „Стопанска (социална) България: Бъдещето през културата
на миналото” представя поредната сбирка с лекция на тема:
Българските правни метаморфози
- между етатисткия и либералния полюс. Три типологични социално-
икономически случая: 1878-1944 г., 1944-1989 г. и 1989-2006
г.
лекция на Иво Христов (Център за академични изследвания,
София, http://www.cas.bg)
Водещи
на семинара: Румен Аврамов (Център за Либерални Стратегии)
и Мартин Иванов (Институт за история, БАН)
Повече информация за лекцията:
Появата на „Български правни метаморфози” е продиктувана от
две обстоятелства. Първото е състоянието на правовия ред в
българското общество понастоящем, а второто е свързано с господстващите
интерпретации за характера и причините за това състояние.
И с невъоръжено око се вижда, че т.нар. „правов” характер
на българското общество подлежи най-малкото на дискусия, доколкото
доминиращите социални реалности ни предлагат картина, съвършено
различна от тази, която би следвало да бъде, ако законът е
основен регулатор на нашия живот. Дълго време това „не се
забелязваше”, а когато феноменът придоби драстични (че и жестоки)
измерения, на публиката започнаха да се предлагат различни
обяснения за състоянието на закона и правото у нас. Поради
факта, че тези обяснения най-често се дават от заинтересувани
представители на юридическото съсловие или на съответни политически,
икономически и гравитиращи около тях „сили”, интерпретациите
се свеждат до поредица от технически, организационни или субективни
дефицити и отговорности. Т.е. проблемът не се третира и обяснява
като мащабен социален проблем, а като въпрос от техническо
и персонално естество. Намирам тези интерпретации не само
за погрешни, но и за умишлено погрешни. Първата крачка за
нерешаване на един социален проблем е неговото неадекватно
дефиниране. Което далеч не е случайно.
Тук се придържам към друг тип обяснение на така фиксирания
социален проблем. Обяснението не се свежда само и единствено
до проблемите на средствата за решаване на проблема – правораздавателната
и нормативна инфраструктура, нито до менталността и душевността
на адресатите на тази инфраструктура. Не че те не са важни.
Но и едното и другото, са резултат и възпроизвеждащ елемент
от далеч по-сложните социоисторически трансформации, през
които е преминало и преминава социалното „нещо”, наречено
българско общество. Това означава, че проблемите на днешния
ден не могат да бъдат обяснени и разбрани чрез простия „наглед”
на техните всекидневни проявления. Анализът трябва да се измести
силно и встрани от тях – по посока на дирене на съответните
исторически пластове и процеси, в които предметът на изследване
бележи своето относително условно начало и по-сетнешна промяна.
Следователно основният проблем не е съдът или законът, взети
сами за себе си или сами по себе си. Основният социологически
проблем е доколко правото е необходим и социално ефективен
регулатор в нашето общество и то не само сега, в настоящето,
но именно в една историческа перспектива, чиято социална логика
(ако има такава) е в състояние да обясни и непосредствения
проблем. Това налага изследователският акцент да се придвижи
далеч назад във времето – в социоисторическия контекст на
първата българска модернизация. Точно в този контекст бе разкрита
и развита особената съвкупност от социални причини, които
залагат мястото, функциите и съдържанието на правния регулатор
у нас. Едва тогава и в тази плоскост някои на пръв поглед
необясними феномени намират своето обяснение. Така парадоксът
на мащабната рецепция на най-модерните за 19 и първата половина
на 20 век юридически регулативи, които въпреки своите безспорни
юридикотехнически качества не възпроизвеждат съответната адекватна
на тях правоприложна социална практика намира своето обяснение.
Това обяснение не следва да се търси в особените гънки на
българската душевност, а в драматичното, обективно заложено
противоречие, в което попада реципирания от Европа модерен
юридически дискурс. Той попада между Сцила на един все още
преобладаващо традиционен селски адресат и Харибда на една
държавна администрация, която следва да трансформира този
адресат, с оглед целите на мъчителната и дълга модернизация,
залог за национално и държавно оцеляване. Бидейки социално
неадекватен и за едните и за другите, в хода на историческата
промяна става ясно, че регулативният юридически модел е еволюирал
и се е трансформирал в императивен. Казано накратко – юридическият
регулатор е бил и е останал преди всичко инструмент в ръцете
на държавата, другото лице на държавната намеса в трансформацията
и регулацията на различните обществени процеси. Естеството
на противоречието се заключава в това, че за разлика от генезиса
и развитието на правото в Западна и Централна Европа – люлката
на модерността, у нас правото не е получило своя тласък и
първообраз в автономни социални практики, които да имат нужда
и да произведат такъв „безличен” социален регулатор, в който
различни социални агенти да привидят средство и форма за формулиране,
налагане и отстояване на своите интереси. За преобладаващо
традиционния селски социум и за една акушираща социалното
развитие и промяна държавна администрация, привнесеният отвън
юридически модел е или природно бедствие, което трябва да
бъде избегнато или средство за налагане на един или друг държавен
или квазидържавен интерес. Правото у нас е станало инструмент
на силата, а не средството и формата за отстояване на автономен
социален интерес. Чудно ли е тогава, че това изначално заложено
противоречие ще роди порочната зависимост между право и държава
у нас. Доколкото то е предимно държавен продукт, неговата
виталност и ефективност ще е функция от виталността и жизнеността
на държавното начало в обществения ни живот. Стъпвайки предимно
на един (етатистки) крак никак не е странно, че тази ефективност
винаги се спъва, когато кракът се огъва. Другата социална
опора или липсва, или е почти незабележима. Впускайки се в
диренето й, разгърнахме последователно количествен анализ
по водораздела императивно – диспозитивно в тялото на законовия
корпус в периода от 1878 до 1950 г. и от 1989 г. до 2005 г.
Очертаха се както общи тенденции и дълготраещи закономерности,
така и някои специфики, особено в ново време, които дават
умерен (скептичен) шанс за реална ефективност на правото у
нас. Тази ефективност следва да се търси най-вече и главно
по посока на открояването на социални агенти, които привиждат
в правовия регулатор ефективно средство за съхраняване или
придобиване на желан социален статус. Картината на днешния
ден е сложна и противоречива, тъй като такива агенти (при
огромна доза условност) вече са налице, но тяхната мотивация
е твърде амбивалентна – те залагат на отделни елементи от
юридическата регулация, като същевременно силно неглижират
други и директно нарушават трети. Не би могло и да бъде иначе
– при предимно квазиюридическият характер на социалната промяна
у нас….
Повече за водещите на семинара:
Румен Аврамов (р. 1953 г.) е икономист и
историк на стопанския живот, автор на множество изследвания,
между които „Стопанският XX век на България”. Работи в Центъра
за либерални стратегии (www.cls-sofia.org).
Бил е в Икономическия институт на БАН, заместник председател
на Агенцията за икономическо програмиране и развитие, член
на Управителния съвет на Българска народна банка.Мартин Иванов
(1970 г.) придобива научна степен Магистър по история в Софийски
университет "Св. Климент Охридски" (1994 г.), а
пет години по- късно след защита на дисертация върху “Стопански
и финансови проблеми във външната политика на Народния блок
1931-1934 г.” под научното ръководство на ст.н.с. І ст. д-р
Васил Ат. Василев придобива научна степен Доктор по история(PhD).
За периода 1997-1999 е редовен аспирант в Института по история,
БАН, а през 2003 придобива научна степен магистър по право
в ЮЗУ "Неофит Рилски". През 2000 получава назначение
като научен сътрудник І степен в Института по история, БАН.Специализирал
е научно в Кеймбридж. Преподавал е в Габровски технически
университет и във Варненски технически университет. Бил е
Национален координатор в Българско сдружение за честни избори
и граждански права 1990-1992 г. Ползва английски, руски, сърбо-хърватски
и френски език.
Мартин Иванов (р. 1970 г.) придобива научна
степен Магистър по история в Софийски университет "Св.
Климент Охридски" (1994 г.), а пет години по- късно след
защита на дисертация върху “Стопански и финансови проблеми
във външната политика на Народния блок 1931-1934 г.” под научното
ръководство на ст.н.с. І ст. д-р Васил Ат. Василев придобива
научна степен Доктор по история(PhD). За периода 1997-1999
е редовен аспирант в Института по история, БАН, а през 2003
придобива научна степен магистър по право в ЮЗУ "Неофит
Рилски". През 2000 получава назначение като научен сътрудник
І степен в Института по история, БАН. Има множество презентации
в чужбина, както и участие в съвместни научни проекти в страната
и чужбина. Преподавал е в Габровски технически университет
и във Варненски технически университет. Бил е Национален координатор
в Българско сдружение за честни избори и граждански права
1990-1992 г. Ползва английски, руски, сърбо-хърватски и френски
език.
7 октомври (вторник) 2008, 17.30
ч.
зала „Пеша Николова”
На български език.
Вход свободен
Обратно към Лекции
|
