“Да анализираш природата на любовта значи
да откриеш нейното принципно отсъствие днес и
да критикуваш социалните условия, отговорни за това отсъствие.
Да вярваш във възможността на любовта като социално,
а не само строго индивидуално явление, означава
да имаш рационална вяра, основана върху проникването
в самата човешка природа”

(Ерих Фром, “Изкуството да обичаш”)

Текстът на Бекет “Първа любов” представлява къс разказ, написан през 1946 година и публикуван 1973 година.Историята започва със запознанството на героя с проститутка, от което произтичат редица събития, който въвличат персонажа в капана, наречен: “ЛЮБОВ”.Текстът имаше нужда от адаптация за сцена, при което се спрях на Матю Дж.Ган, английски драматург, който през последните десет години пише пиеси за Лондонските театри, адаптира различни текстове за книги, къси филми, видеоклипове и сцена.Идеята ми да работя с него, дойде от сценографа ми Армандо Костантино, който беше работил с Матю по създаването на пълнометражен филм – тип черна комедия, където харесах чувството за хумор на Ган, от което именно имах нужда при адаптирането на текста на Бекет .Идеята ми беше да разделя героя на двама съединени близнака, тъй като в оригинала на Бекет героят звучи противоречиво и е раздвоен в рамките на собственото си съзнание.По този начин текста добива повече разбираемост за зрителя и обрисува по-ясно абсурдността на един любовен триъгълник, колкото удобен за героите, толкова и чудовищен в своята обреченост да отговори на въпроса: “Що е това Любов?”
…защото любовта е загадка и именно това е което прави текста толкова интересен за изследване.Желанието ми да бъде поставен на сцена дойде с възможността да бъде представена “Първа Любов” пред публика, която публика да стане пряк участник в опита на героите да направят своеобразна дисекция на чувствата си към една жена, която в животът им се оказва единствена.Израстнали с майка-неизвестна, след смъртта на баща им те биват захвърлени от роднините си на улицата.Двамата нямат особен опит с жените, което става причина да бъдат все по-силно привлечени от тайнствената жена, която се появява една вечер на пейката , на която бездомни прекарват нощите си.Отначало обезпокоени от присъствието и, след нейното тръгване от там, в тях все по отчаяно и безвъзвратно се оформя желанието да бъдат в близост до нея, да си обяснят какво е това в нея, което причинява безсънните им нощи и кара сърцата им да трепнат лудо преди всяка нейна поява.От този момент нататък започва пътешествието на героите в едно изследване на собствените им чувства , а оттук и на самият механизъм , по който се задейства любовта, във всичките и аспекти, не само романтичната любов, понякога вземана погрешно за истинската, но и любовта към родител, братската любов, еротичната любов, платоничната и безкористната, любовта към света и Бога като цяло.Интересното в пресъздаването на този текст на сцена идва най-вече от общочовешката тема за Любовта като изкуство, както я нарича Ерих Фром , при чието усвояване имаме нужда от практика, проницателност, интуиция и целеустременост.В “Първа Любов” героите говорят за любов и задават въпроси на себе си и директно на зрителя, открито, без лицемерие и срам, за да достигнем до момента , в който си признаваме, че: “…любовта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за човешкото съществуване” (Ерих Фром)
Една от най-ранните новели на Бекет - "Първа любов" - съдържа голяма доза от черното му чувство за хумор и изтънчена перверзия. Млад мъж прогонен от семейният си дом, след смъртта на баща си, намира убежище на една пейка до канал. Там той среща жена, която го отвежда у дома си,от което произтичат редица катастрофални и за двамата последици.
Творбата на Бекет, както и адаптацията на текста, имат формата на своеобразна изповед, чрез коятo добиваме представа за характера на героя – пасивно-агресивен, който би могъл спокойно да бъде сериен убиец, ако имаше повече енергия и смелост. Героят, който мрази живота до такава степен, че предпочита миризмата на мъртвите, бива изгонен от стаята, в която е отраснал и която баща му му завещава след смъртта си, е принуден да живее на пейка край канала. Младата жена, която среща там и която го взима със себе си, започва да го храни и да спи с него винаги и само по негово собствено желание. Някой могат да нарекат това любов, но Бекетовият герой не е сигурен.Или поне не е сигурен докато не загубва и малкото, което има или това което предполага, че е могъл да има. Рано или късно любовта ни предава и никой от нас не може да обясни процеса, по който ние не успяваме с нея.
Бекет се разочарова най-добре от всички нас.
Острия и хаплив език, с който борави автора не е бил никога толкова явен, колкото в тези къси му новели, написани под сянката на най-ужасната война в историята на човечеството.Авторът изважда на повърхността екзистенциалната мъка и безцелно скитане в този период, по гениален и находчив начин…
…в търсене на отговор на въпроса, какво е това да си влюбен.
“Първа Любов” предлага фин, но доста трагичен тон, съотнасящ се към тогавашната публика в следвоенно време, но дори сега силата, излъчваща се в изгубените души на Бекет, провокират всички нас да се замислим над въпроса в какво се състои смисълът на живота като цяло.
Историята е едновременно цинично-вулгарно красива и елегична.
Дори Бекет никога да не беше написал нищо друго освен късите си новели, той все още щеше да е един от най-значимите писатели на двадесетия век.
Що се отнася до автора, лудостта е истинска мания за него. Скептицизмът му по отношение на менталното ни здраве стига дотам да се съмнява дали всъщност лудите не са едни от най-мъдрите хора на света.
Така наречените нормални имат активност, която осмисля дните им с така извършваната от тях работа.
Всеки нормален - подозрителен към другите, но осъзнаващ колко е кратък живота, за да може да изкаже всичко това, което лежи дълбоко в сърцето му, има нужда от другите, защото не може да се справи сам. По този начин намира за кратко време спокойствие. Оттук идва другата тема, която можем да наречем напълно Бекетова – жестокостта на обществото, към тези които са го отхвърлили. Омразата на Бекет е насочена към индивидите, които са въвлечени в капана на колективното съзнание. Най-яркият контраст който авторът използва е този между света на жалката и лишена от фантазия реалност и романтичния свят на мечтите и идеите.
Авторът заявява ясно, че достоен за търпение и изследване е именно вторият свят и именно там е мястото, където имаме по-голям шанс да намерим истината.
...Любовта и смъртта като двойка любовници, надпреварващи се за свой дял от човешката душа...
Дали екзистенциалната самота може да бъде забравена от любов  или живота, въпреки страданието, може да бъде осмислен с тази любов...
...Перверзен черен хумор, който кара зрителят и слушател да се смее, без да го желае, защото малко по малко разбира, че истината изказана пред него е неудобна и необратима. 
Действието на пиесата прави опит да се издигне над човешкото и  да потърси отговори на въпросите, които притискат героя към невъзможността на всеповтарящата се реалност, където е: „ ...мъчително да не бъдеш на себе си,но още по-мъчително, отколкото да бъдеш...”, „защото когато си, знаеш какво трябва да сториш, за да бъдеш в по-малка степен,а когато не си, ставаш кой да е и вече няма начин да се размиеш.”
Изборът да бъде изиграна пиесата от двама души идва от идеята за „Аз-а” и за „не Аз-а”,  или както го нарича Бекет -  „утайчицата отровни дребнотии, наричани „не Аз” - отломки от едно цяло, осъдено да не разбира собственото си предназначение.
Актьорите имат сходен начин на изразяване и мимика, което с помоща на осветление, грим и костюм ще даде впечатление за един и същи човек, разделен в рамките на собствената си абсурдност.
…Героят на Бекет, като едно обикновено човешко същество, търсещо спасение, но никога не напускащо орбитата на собствените си закони и правила...
...Бог в човека и Човекобога в полето от неразрешими теореми на съществуването..
 
Повече информация за екипа:
Нина Боянова е представител на местното съсловие на режисьори, продуценти и видео артисти. Завършила е ИЧС, УНСС и НАТФИЗ - театрална режисура. Нина Боянова има сериозен опит като асистент в телевизионната и медийна реклама.

Матю Гън завършва бакалавърска степен по кино в Саутхемптън през 1997, където получава преподавателска степен по писане на сценарии от Шамус Финеган и по филмово майсторство при Кен Ръсел. Последните десет години работи за Professional Commissioned Writing employment, по проекти на продуцентски компании, съвместно с Feature & Short Festival Films, както и за телевизионни и радио сериали, включително за Лондонските театри, в това число и за адаптирането на текстове за музикални видеоклипове. Последните му участия в Европа са свързани с “Н2О Film”, мюзикъли за “MADS Stage & Dance School”, писане на сценарии, съвместно с Крис Макманус( Animus Pictures), сценарии за “Unusual Suspects Ltd and Homemade Arts & Entertainments” и анимация с Мартин Пик и Naughty Tortoise (Ed Bignall). Матю поддържа също така дългогодишно сътрудничество с White Lantern Films (Bafta Nominees) и издава две новели: "Britpop" and "Stinkin Thinkin". През 2004-2008 г. води като преподавател уоркшоп по писане на сценарии и филмовомайсторство, което довежда до назначаването му като преподавател за Cine Club and Queen Mary’s College as Screenwriting.

Армандо Костантино завършва сценография за театър в Италия - “Accademia di Belle Arti di Brera” в Милано, където получава основни познания по сценография и телевизионен дизайн. След като специализира сценография по киноосветление, интересите му го свързват с фотографията и дизайна на костюми. В периода между 1998-1999 отива в Брюксел, в ” St. Lukas school“, където получава сертификат за филмова режисура. В биографията му се включени пълнометражният филм: “Trilogy – room 237", където съвместно работи с Матю Ган, както и наградения с първа награда на Фестивала в Рим – 2008 година – “Метро”. Костантино има дълъг професионален опит като режисьор на документални филми, режисьор на видеклипове, телевизионни реклами и предавания.